Решение № 17

към дело: 20185100600010
Дата: 03/08/2018 г.
Съдия:Деян Георгиев Събев
Съдържание
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 70/04.12.2017 год., постановена по Н.о.х.дело № 360/2017 год., Кърджалийският районен съд е признал Е. Е. М. от С., О.С., О. за виновен в това, че в периода от 23.12.2016 год. до 17.01.2017 год. в Г., при условията на продължавано престъпление, в едногодишен срок от наказването му по административен ред с НП № 16-0351-000384/17.10.2016 год., в сила от 22.12.2016 год., за управление на МПС без съответно свидетелство за управление, извършил такова деяние: на 23.12.2016 год. управлявал лек автомобил „Мерцедес” с рег.№ К 8073 ВА, без съответното свидетелство за управление на МПС; и на 17.01.2017 год. управлявал лек автомобил „Сузуки” с peг. № Y 96 NNO, без съответното свидетелство за управление на МПС, поради което и на основание чл. 343в ал. 2, във вр. с чл. 26 ал. 1, във вр. с чл.58а ал.1, във вр. с чл.54 от НК го е осъдил на наказание „лишаване от свобода” за срок от 8 месеца, при първоначален „общ” режим на изтърпяване, както и на наказание „глоба” в размер на 500 лв.
Присъдата е обжалвана от подс.Е. М., който в жалбата си твърди, че присъдата е неправилна в частта й, в която е постановено ефективно изтърпяване на наложеното му наказание. Счита, че неправилно първоинстанционният съд не е приложил разпоредбата на чл.88а от НК за осъждането му на наказание „лишаване от свобода” с изпитателен срок, присъдата за което осъждане е влязла в сила през 2003 год., а към настоящият момент последиците от наложеното му наказание „глоба” по Н.о.х.дело № 489/2013 год. били заличени. В съдебно заседание защитникът на подс.М. моли да бъде изменена обжалваната присъда, като бъде приложена разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК по отношение на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода”. Твърди, че институтът на погасителната давност по чл.88а от НК е бил интерпретиран неправилно от първоинстанционния съд, като с оглед личната и генералната превенция на наказанието, следва да се приложи институтът на условното осъждане по отношение на подс.М.. Алтернативно пледира съдът да прецени и размера на наложеното наказание, с оглед тежестта на извършеното деяние. При последната си дума подс. М. моли за условна присъда.
Прокурорът от О. П. – Кърджали в съдебно заседание изразява становище, че жалбата е неоснователна, тъй като в мотивите към присъдата първоинстанционният съд е изложил подробни съображения относно неприложимостта на разпоредбите на чл.88а от НК, които споделя изцяло. Счита, че не са налице доказателства, които да доведат до изменение на обжалваната присъда относно размера на наложеното на подсъдимия наказание и режима на изтърпяването му, поради което моли присъдата да бъде потвърдена.
Окръжният съд, като извърши проверка изцяло на обжалваната присъда, с оглед правилността й и оплакванията, изложени в жалбата, на основание чл. 313 и сл. от НПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е неоснователна.
Първоинстанционният съд е положил необходимите усилия за цялостното изясняване на обстоятелствата по повдигнатото обвинение. Проведено е било съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстанция по реда на чл. 371 т.2, във вр. с чл.372 ал.4 и чл. 373 ал.2 от НПК, като с жалбата не са посочени и не е поискано събирането на нови доказателства, поради което не се налага извършването на процесуално-следствени действия в тази връзка от настоящата инстанция. От събраните доказателства на досъдебното производство и в хода на проведеното първоинстанционно съдебно следствие, по несъмнен и категоричен начин се установява следната фактическа обстановка:
Подсъдимият Е. Е. М. е роден на 17.08.1979 год. в Г., като постоянно живее в С., О.С., О.. Има завършено основно образование, не е женен, безработен е, неколкократно е осъждан. По местоживеене не се ползва с добри характеристични данни. Многократно е наказван по административен ред за извършени нарушения на правилата за движение по ЗДвП.
На 10.08.2002 год. на подс.Е. М. било издадено СУМПС № 262990194 за придобита правоспособност за управление на МПС от категории „В” и „АМ”, със срок на валидност до 03.06.2012 г. През 2011 год. свидетелството за управление на МПС на подс.Е. М. е било отнето по административен ред, поради наложено наказание „лишаване от право да управлява МПС”, което не му било върнато заради неплатени глоби, наложени му по ЗДвП. След изтичане на срока на наказанието „лишаване от право да управлява МПС” и на срока за валидност на СУМПС, подс.М. не е предприел действия за подновяване на свидетелството си за управление на МПС.
С НП № 16-0351-000384/17.10.2016 год., издадено от Началник група към ОДМВР-Хасково, РУ-Свиленград, на подс.Е. М. било наложено административно наказание „глоба” в размер на 200 лв., на основание чл. 177 ал.1 т. 2 от ЗДвП - за управление на МПС, без съответно свидетелство за управление на МПС. Наказателното постановление било връчено на подс.М. на 14.12.2016 год. и е влязло в сила на 22.12.2016 год., като необжалвано от подсъдимия.
На 23.12.2016 год. свидетелите Стоян Стоянов и Емил Николов, в качеството си на служители на Сектор „ПП” при ОДМВР-Кърджали, изпълнявали служебните си задължения по контрол на безопасността на движението на територията на Г.. Около 16.05 часа на посочената дата на бУ.Христо Ботев” в Г. свидетелите извършили проверка на лек автомобил „Мерцедес” с рег.№ К 8073 ВА, който бил управляван от подс.Е. М.. При проверката водачът предоставил на свидетелите единствено личната си карта и свидетелство за регистрация на автомобила, но не представил СУМПС и контролен талон към него. След извършената справка било констатирано, че свидетелството за управление на МПС на подс.М. е с изтекъл срок на валидност, поради което на същия бил съставен АУАН № 1917/23.12.2016 год. за извършено административно нарушение по чл.150 от ЗДвП – управление на ППС без съответно свидетелство. Актът за установяване на административно нарушение бил връчен на подсъдимия на същата дата и бил подписан от него без възражения.
На 17.01.2017 год. в Г., на бУ.България”, до пицария „Ню Йорк”, свидетелите Стоян Стоянов и Пламен Петров - служители на Сектор „ПП” при ОДМВР-Кърджали, извършили проверка на лек автомобил „Сузуки” с peг. № Y 96 NNO, който бил управляван от подс.Е. М.. Подсъдимият лъхал на алкохол и отказал да бъде изпробван за наличието на алкохол в кръвта с техническо средство, като не представил СУМПС и контролен талон към него, за което му бил съставен АУАН № 31/17.01.2017 год. Актът за установяване на административно нарушение бил връчен на подсъдимия на същата дата и бил подписан от него без възражения.
Горната фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от самопризнанието на подс.М., направено в хода на проведеното съкратено съдебно следствие пред първоинстанционния съд, в което същият е заявил, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителният акт и е съгласен да не се събират доказателства за тези факти; както и от събраните на досъдебното производство гласни и писмени доказателства: обясненията на подсъдимия М.; показанията на свидетелите Стоян Стоянов, Емил Николов и Пламен Петров; заверено ксероксно копие от Наказателно постановление № 16-0351-000384/17.10.2016 год., издадено от Началник група към ОД на МВР- Хасково, РУ – Свиленград, влязло в сила на 22.12.2016 год., с което на подсъдимия М. е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 лв. за извършено нарушение по чл.150 от ЗДвП; Акт за установяване на административно нарушение № 1917/23.12.2016 год. – зеверено ксероксно копие; Акт за установяване на административно нарушение № 31/17.01.2017 год. – заверено ксероксно копие; Справка за нарушител/водач относно подсъдимия Е. Е. М.; характеристична справка на подсъдимия; Справка за съдимост на подсъдимия М. с рег. № 186/22.02.2017 год., изд. от РС - Кърджали; декларация за семейно и материално положение и имотно състояние на подсъдимия М., които писмени и гласни доказателства изцяло подкрепят самопризнанието на подсъдимия.
При така установената по безспорен начин фактическа обстановка, съдът намира, че подсъдимият Е. М. е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав на чл. 343в ал.2 от НК – в периода от 23.12.2016 год. до 17.01.2017 год. в Г., при условията на продължавано престъпление, в едногодишен срок от наказването му по административен ред за управление на МПС без съответно свидетелство за управление с НП № 16-0351-000384/17.10.2016 год., влязло в сила на 22.12.2016 год., извършил такова деяние: на 23.12.2016 год. управлявал лек автомобил „Мерцедес” с рег.№ К 8073 ВА, без съответното свидетелство за управление на МПС; и на 17.01.2017 год. управлявал лек автомобил „Сузуки” с peг. № Y 96 NNO, без съответното свидетелство за управление на МПС, до какъвто правилен, обоснован и законосъобразен краен извод е стигнал и решаващият съд. За да направи този извод, първоинстанционният съд се е позовал на признанието от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, както и на доказателствата, събрани на досъдебното производство, които го подкрепят изцяло, като тези съображения се споделят напълно и от настоящата инстанция и не е необходимо да бъдат преповтаряни. Впрочем, спор относно така установената фактическа обстановка, както и относно авторството на деянието, времето, мястото и начина на извършването му и формата на вината при осъществяването му от подсъдимия, няма между страните, като оплакванията на защитника на подсъдимия във въззивната жалба по същество касаят справедливостта на наложеното му наказание „лишаване от свобода”, което счита за явно несправедливо, поради отказ на първоинстанционния съд да приложи института на условното осъждане по отношение на изтърпяването му, и алтернативно - завишено по размер.
Безспорно е осъществяването на деянието от подс.М. от обективна страна: на инкриминираните дати и места – на 23.12.2016 год. и на 17.01.2017 год. същият е управлявал моторни превозни средства, без съответно свидетелство за управление на МПС, което му е било отнето през 2011 год., като след изтичане на срока на валидността му подсъдимият не е направил необходимото за издаване на ново свидетелство за управление на МПС. И двете деяния на управление на МПС без съответно свидетелство за това подс.М. е извършил в едногодишния срок от наказването му по административен ред с наказание „глоба” в размер на 200 лв. за управление на МПС без съответно свидетелство за правоуправление с НП № 16-0351-000384/17.10.2016 год., издадено от Началник група към ОД на МВР- Хасково, РУ – Свиленград, влязло в сила на 22.12.2016 год. Престъплението подс.М. е извършил при условията на продължавано престъпление по смисъла на чл.26 ал.1 от НК – налице са две отделни деяния, осъществяващи поотделно един състав на едно и също престъпление, извършени са през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, като последващото е от обективна и субективна страна продължение на предшестващото.
От субективна страна престъплението подс.М. е извършил при форма на вината – пряк умисъл: същият е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е общественоопасните последици и е искал тяхното настъпване, като умисълът му е обективиран в поведението му. Несъмнено, подсъдимият М. е съзнавал, че към момента на осъществяване на инкриминираните две деяния не е притежавал валидно свидетелство за управление на МПС, тъй като издаденото му такова е било отнето през 2011 год. и след изтичане на срока на валидността му /на 03.06.2012 год./ подсъдимият не е направил необходимото за издаване на ново свидетелство за управление на МПС. Подс.М. е съзнавал още, че е наказан по административен ред с влязло в сила НП № 16-0351-000384/17.10.2016 год., издадено от Началник група към ОД на МВР- Хасково, РУ – Свиленград, за управление на МПС без съответно свидетелство за правоуправление, и въпреки това, в едногодишния срок от наказването му за това по административен ред, е управлявал на 23.12.2016 год. и на 17.01.2017 год. МПС без съответно свидетелство за правоуправление.
Правилни, законосъобразни и се споделят изцяло и от настоящата инстанция, са и изложените в мотивите към присъдата от първоинстанционния съд съображения - че съставомерността на престъплението по чл. 343в ал. 2 от НК е налице при всички случаи на управление на МПС без съответно СУМПС - както когато такова не е издавано на водача, така и когато то е отнето на някакво основание; както и че не е „съответно” по смисъла на закона и свидетелство за управление на МПС с изтекъл срок на валидност, тъй като водачът не е доказал след изтичане на срока наличието на съответствие с минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на МПС от съответната категория, което се доказва със съответните документи, изисквани от контролните органи в съответствие с националното законодателство, като при просрочие на валидността на СУМПС и управляване на МПС извън този срок, водачът първоначално носи административно-наказателна отговорност /уредена в чл. 171 ал. 1 т. 2, във вр. с чл. 150а от ЗДвП/, а когато в едногодишен срок от наказването му по административен ред продължава да управлява МПС без „подновено” СУМПС, той осъществява състава на чл.343в ал. 2 от НК.
При налагане на наказанието за извършеното престъпление първоинстанционният съд е отчел смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия М. обстоятелства, както следва: смекчаващи – изразеното съжаление и разкаяние за извършеното, направеното самопризнание още от началото на досъдебното производство; и отегчаващи – обремененото му съдебно минало и обусловената от него завишена степен на обществена опасност на дееца, многобройните му налагани наказания по административен ред за извършени нарушения на правилата за движение по пътищата, както и недобрите му характеристични данни по местоживеене. Въз основа на тях, и въпреки по същество превеса на отегчаващите отговорността на подс.М. обстоятелства, първоинстанционният съд е определил на същия наказание при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства, в минималния предвиден в закона размер на наказанието „лишаване от свобода” за това престъпление, а именно: наказание „лишаване от свобода” за срок от 12 месеца, което при приложение на разпоредбата на чл. 58а ал.1 от НК и съгласно императивната норма на чл. 373 ал.2 от НПК, е намалил с 1/3, като с присъдата си е наложил на подсъдимия М. наказание „лишаване от свобода” за срок от 8 месеца. Правилно и в съответствие с материалния закон първоинстанционният съд е наложил на подс.М. и кумулативно предвиденото в разпоредбата на чл.343в ал.2 от НК наказание „глоба” в минималния размер, а именно: 500 лв.
Настоящата инстанция намира, че така наложените по вид и размер наказания на подс.М. съответстват на характера и тежестта на извършеното престъпление, на смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, както и на степента на обществена опасност на деянието и дееца. Предвид изложените по-горе съображения, настоящата инстанция намира, че не са налице нито такива многобройни, нито изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, при които и най-лекото предвидено в закона наказание за това престъпление би се оказало несъразмерно тежко, т.е. че не са налице предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.55 ал.1 т.1 от НК, респ. за приложението на разпоредбата на чл.58 ал.4, във вр. с чл.55 ал.1 т.1 от НК, за да бъде възможно определяне на наказанието на подсъдимия под най-ниския предел на предвиденото в закона за това престъпление. Още повече, че както бе посочено и по-горе в мотивите, по същество в случая е налице превес на отегчаващите отговорността му обстоятелства, които обуславят налагането на наказанията над средните им предвидени в закона размери, а не в минималните такива, както е направил първоинстанционният съд. Посоченото, обаче, не може да бъде коригирано от настоящата инстанция, поради липсата на подаден протест против присъдата и забраната за влошаване положението на обжалвалия подсъдим. Поради изложеното, съдът намира за неоснователно алтернативното искане на защитника на подсъдимия за намаляване на размера на наложеното на подс.М. с обжалваната присъда наказание „лишаване от свобода”.
Що се отнася до начина на изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода” – ефективно, при първоначален „общ” режим, определен на основание чл.57 ал.1 т.3 от ЗИНЗС, първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл.66 ал.1 от НК за прилагане на института на условното осъждане, тъй като е налице формална пречка за това – подс.М. е осъждан преди деянието, предмет на настоящото производство на наказания „глоба” и „лишаване от свобода” за престъпления от общ характер, както следва: с Присъда от 15.01.2003 год. по Н.о.х.дело № 776/2002 год. по описа на Районен съд - Пловдив на наказание „глоба” в размер на 500 лв., като присъдата е влязла в сила на 17.02.2003 год.; със Споразумение от 12.05.2003 год. по Н.о.х.дело № 133/2003 год. по описа на Районен съд - Елхово на наказание „лишаване от свобода” за срок от 1 година, изпълнението на което е било отложено с изпитателен срок от четири години, и наказание „глоба” в размер на 150 лева; и с Присъда № 57/09.07.2013 год. по Н.о.х.дело № 489/2013 год. по описа на Районен съд - Хасково /изменена с Присъда № 49/03.12.2013 год. по В.н.о.х.дело № 523/2013 год. по описа на ОС - Хасково, оставена в сила с Решение № 161/28.04.2014 год. по к.д. № 150//2014 год. на ВКС/ - на наказание „глоба” в размер на 200 лв., за които не е настъпила реабилитация по право, нито са налице предпоставките за абсолютна реабилитация по смисъла на чл.88а от НК. В тази връзка съдът е посочил, че престъплението по Н.о.х.дело № 133/2003 год. по описа на Районен съд - Кърджали, за което на подс. М. е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 1 година с четиригодишен изпитателен срок е извършено на 05.05.2003 год., или след влизане в сила на Присъда от 15.01.2003 год. по Н.о.х.дело № 776/2002 год. по описа на Районен съд - Пловдив, с която му е наложена „глоба” в размер на 500 лева, влязла в сила от 17.02.2003 год., като поради наличието на предходно осъждане, след изтичане на изпитателния срок по второто осъждане - на 12.05.2007 год., не са настъпили основанията за реабилитация по право по смисъла на чл. 86 ал.1 т. 1 от НК по отношение на осъждането му по със Споразумение от 12.05.2003 год. по Н.о.х.дело № 133/2003 год. по описа на Районен съд – Елхово. Посочил е също, че липсват данни за изпълнение на наложените наказания „глоба”, респ. заплащането на наложените глоби; както и че в случая не е настъпила и абсолютна реабилитация по смисъла на чл. 88а от НК, като по аргумент от чл. 88а ал. 4 от НК реабилитацията като правен институт засяга и се разпростира върху юридическия статус на личността като цяло, поради което в този смисъл не е възможно да настъпи реабилитация само за едно престъпление, а за други – не, и за да настъпи реабилитация по смисъла на цитираната разпоредба следва да са изтекли всички предвидени в НК срокове за всички осъждания на подсъдимия, което в случая не е налице, тъй като наложеното наказание „глоба” в размер на 200 лева по последното осъждане не е изпълнено. В тази връзка настоящата инстанция съобрази още следното: по принцип наложените на подс.М. наказания „глоба” за осъжданията му с Присъда от 15.01.2003 год. по Н.о.х.дело № 776/2002 год. по описа на Районен съд – Пловдив и с Присъда № 57/09.07.2013 год. по Н.о.х.дело № 489/2013 год. по описа на Районен съд - Хасково /изменена с Присъда № 49/03.12.2013 год. по В.н.о.х.дело № 523/2013 год. по описа на ОС - Хасково, оставена в сила с Решение № 161/28.04.2014 год. по к.д. № 150//2014 год. на ВКС/ не са пречка за приложението на института на условното осъждане. Такава пречка, обаче, е осъждането на подсъдимия М. със Споразумение от 12.05.2003 год. по Н.о.х.дело № 133/2003 год. по описа на Районен съд - Елхово за извършено престъпление от общ характер – такова по чл.279 ал.1, във вр. с чл.20 ал.2 от НК, на наказание „лишаване от свобода” за срок от 1 година, изпълнението на което е било отложено с изпитателен срок от четири години, и наказание „глоба” в размер на 150 лева. Това е така, тъй като както бе посочено по-горе в мотивите, за това осъждане не е настъпила реабилитация по право. Не е настъпила и „абсолютната” реабилитация по чл.88а ал.1 от НК за това осъждане, тъй като в изискуемия 5-годишния срок по чл.82 ал.1 от НК /който е започнал да тече от деня, в който е изтекъл изпитателния срок на условното осъждане, т.е. от 12.05.2007 год., и който е изтекъл на 12.05.2012 год./, подс.М. е извършил друго умишлено престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание лишаване от свобода – на 14.04.2012 год. е извършил престъпление по чл. 237 ал.1, във вр. с чл.20 ал.2 от НК, за което е осъден на наказание „глоба” в размер на 200 лв. с Присъда № 57/09.07.2013 год. по Н.о.х.дело № 489/2013 год. по описа на Районен съд - Хасково /изменена с Присъда № 49/03.12.2013 год. по В.н.о.х.дело № 523/2013 год. по описа на ОС - Хасково, оставена в сила с Решение № 161/28.04.2014 год. по к.д. № 150//2014 год. на ВКС/. С други думи, към момента на извършване на инкриминираното деяние, предмет на настоящото производство, същият е бил осъждан на наказание „лишаване от свобода” за престъпление от общ характер, за което не е реабилитиран по право, по съдебен ред или по реда на чл.88а от НК, което е пречка за приложение на института на условното осъждане по чл.66 ал.1 от НК, което прави неоснователно основното искане на подсъдимия М. и неговия защитник.
Или, настоящият състав намира, че наложените от първоинстанционния съд на подс.М. наказания по вид, размер и начин на изтърпяване не са явно несправедливи, като намира, че именно чрез тях биха били постигнати целите на наказанието по чл.36 от НК – да се поправи и превъзпита подсъдимия към спазване на законите и добрите нрави, да се въздейства предупредително-възпиращо спрямо него, както и да се въздейства възпитателно и предупредително спрямо другите членове на обществото.
С оглед изложеното, съдът намира, че обжалваната присъда е правилна, обоснована и законосъобразна, при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и наложените на подсъдимия М. наказания „лишаване от свобода” и „глоба” не са явно несправедливи, т.е. не са налице основания за нейното отменяване или изменяване, поради което следва същата да бъде потвърдена.
Водим от изложеното, и на основание чл.334 т.6, във вр. с чл.338 от НПК, Окръжният съд
Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 70/04.12.2017 год., постановена по Н.о.х.дело № 360/2017 год. по описа на Кърджалийския районен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване или протестиране.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

File Attachment Icon
0843C8FEA7CFE13FC225824A00358F38.rtf