Решение № 46

към дело: 20185100500003
Дата: 03/15/2018 г.
Съдия:Кирил Митков Димов
Съдържание
Производството е по чл.2** и сл. от ГПК.
С решение № 97/16.10.2017 г., постановено по гр.д. № 323 по описа за 2017 г., К. районен съд е осъдил Т. Д. Д., с постоянен адрес гр.К., Ж.В. бл.**, вх."А", .1, А., с ЕГН *, да заплати на Д. И. Ж. от Г., ж.к. "Т., Б. вх."Е", .4, А., с ЕГН *, сумата в размер на 4 562.35 лв., с която неоснователно се е обогатил за нейна сметка на основание чл.59 от ЗЗД, със законна лихва върху главницата от предявяване на исковата молба - 18.10.2016 г., до изплащане на задължението и съдебни разноски в размер на 1179.81 лв. Със същото решение е отхвърлен предявеният от Т. Д. Д., с постоянен адрес гр.К., Ж.В. бл.**, вх."А", .1, А.,с ЕГН *, против К. Ж. К. от Ж. от Г., ж.к. "Т., Б. вх."Е", .4, А., с ЕГН *, обратен иск за заплащане на сумата в размер на 4 562.35 лв., дължима като обезщетение за неизпълнение на облигационно задължение по извънсъдебно споразумение от 23.07.2010 г. Също така Т. Д. Д., с постоянен адрес гр.К., Ж.В. бл.**, вх."А", .1, А., с ЕГН *, е осъден да заплати на К. Ж. К. от Ж. от Г., ж.к. "Т., Б. вх."Е", .4, А., с ЕГН *, направените по делото разноски в размер на 866 лв.
Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът Т. Д. Д., който го обжалва, чрез своя процесуален представител - А. И. З., като недопустимо и евентуално като неправилно. По отношение на недопустимостта на обжалваното решение се излагат съображения, че основанието на предявения от ищцата Д. Ж. иск следвало да се квалифицира по чл.32, ал.2 от СК. В този случай К. и Д. отговаряли солидарно за вноските по кредита и същите се явявали задължителни и необходими другари по предявения главен иск. Сочи се, че претендираната от ищцата сума била за погасителни вноски, извършени по време, когато бракът между К. и Д. все още бил действащ, като не можело да се приеме, че след неговото прекратяване било отпаднало другарството между страните по отношение на съдебни производства с предмет задължения на бивши съпрузи, за което същите носели солидарна отговорност по силата на чл.32, ал.2 от СК. Твърди се, в тази връзка, че главният иск следвало да бъде предявен и срещу К. К. в качеството й на задължителен и необходим другар на Т. Д.. Поради тази причина главният иск бил недопустим, а решението следвало да бъде обезсилено.
По същество се излагат съображения, че до развод по взаимно съгласие не се е стигнало по вина на К. К., която умишлено не поддържала споразумението за развод и по този начин попречила да влезе в сила клаузата на р. IV т.9 от споразумението с дата 23.07.2010 г. Сочи се, че в случая следвало да се приложи разпоредбата на чл.25 от ЗЗД, като условието се счита сбъднато, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила то да настъпи. Твърди се, че неправилно било прието, че затрудненията по обслужване на кредита от страна на К. били причинени от предявени спрямо нея неоснователни претенции на Д.. В тази връзка се сочи, че отговорността на К. била ангажирана поради неизпълнението на поетото от нея задължение за поддържане на развода по взаимно съгласие и предвидената в р. IV, т.10 клауза за неустойка. На това основание в полза на Д. бил издаден изпълнителен лист и било образувано изпълнително дело. Обстоятелството, че запорът на банковата сметка на К. бил наложен по искане на Д. не можело да се тълкува в полза на К., а това означавало, че тя била неизправен длъжник по отношение на въззиваемия. По отношение на направеното от въззивника възражение за изтекла давност се сочи, че от края на процесния период - 17.12.2012 г., до подаването на исковата молба пред РС - В. - 18.10.2016 г., били изминали повече от три години, като на това основание следвало да се счита за погасена по давност претенцията на ищцата по отношение на платените от нея редовни лихви, лихви за забава и неустойки върху просрочени лихви, съдържащи се във вноските по погасителния план. Неправилно било прието от съда, че се касаело изцяло за претенции от неоснователно обогатяване, които се погасявали с общата петгодишна давност, тъй като подобно разбиране водело до заобикаляне правото на длъжника да възрази за погасяване по давност, ако задължението му е платено от трето лице след изтичане на давността.
По отношение на обратния иск по чл.79, ал.1 от ЗЗД се излагат идентични съображения за приложението на чл.25 от ЗЗД. Твърди се също, че съдът отдавал прекадено голямо значение на обстоятелството, че бракът бил прекратен по исков ред, а не по взаимно съгласие. В случая чрез споразумението страните са целели да уредят имуществените си отношения след прекратяването на брака им, като за това обстоятелство следвало да се държи сметка при преценката дали същото е породило действие, а не по какъв начин е бил прекратен брака между тях. С влизането в сила на решението за развода съпружеската имуществена общност между К. и Д. била прекратена, а сключеното споразумение е имало за цел да уреди именно имуществените последици след нейното прекратяване. Доколкото това прекратяване било станало вследствие умишленото поведение на К., то за този период на забавяне К. следвало да носи отговорност, а договорките за след развода да се считали за задължителни и обвързващи бившите съпрузи. Неоснователен бил доводът, че подаването на молба за развод по взаимно съгласие и нейното поддържане било лично неимуществено право. Сочи се, че не съществувала законова пречка страните да договарят помежду си съгласувано процесуално поведение, както било сторено с въпросното споразумение. Следвало да се преразгледа становището за това, доколко искът за развод, като строго лично неимуществено право не може да бъде предмет на договаряне, тогава когато страната лично се е разпоредила с него, още повече, че след приемането на Семейния кодекс от 2009 г. личното право на брак можело да е предмет на брачен договор. Твърди се в заключение, че сключеното между страните споразумение било влязло в сила и било породило действие, поради което К. била обвързана от поетото от нея задължение, поради което и обратният иск бил основателен и следвало да бъде уважен. Моли съда да обезсили обжалваното решение на К. районен съд като недопустимо и да прекрати производството по делото. В случай, че не се обезсили решението се прави искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявеният иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД, а при условията на евентуалност да се уважи предявения от Т. Д. иск по чл.79, ал.1 от ЗЗД. Претендират се разноски. В съдебно заседание въззивникът не се явява и не се представлява.
Въззиваемата Д. И. Ж., представлявана от процесуалния си представител е представила отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК, в който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. По допустимостта на главни иск се излагат съображения, че хипотезата на чл.32, ал.2 от СК предполагала ангажиментите на съпрузите да са поети по повод на действително облигационно правоотношение между контрагенти. Съществуването на такова по отношение на Д. Ж. никога не било заявявано от въззиваемата страна. Искът бил предявен не от кредитора по договора за кредит, а от погасило дълга трето лице, спрямо което брачните партньори в нито един момент не са поемали каквито и да е задължения. С оглед на това се сочи, че обжалваното решение не било недопустимо.
По същество се излагат съображения за неприложимост на разпоредбата на чл.25 от ЗЗД поради липса на предвидените в нея предпоставки. Сочи се, че желаните от въззивника последици биха настъпили при съвкупност кумулативно на недобросъвестност от страна на К. К. и интерес от нейна страна за несбъдване на условието към момента на предприемане на конкретните действия. След като клаузата, задължаваща я да поддържа искането й за постановяване на развод по взаимно съгласие, била недействителна и не я обвързвала, то още по-малко можело да се говори и за недобросъвестност от нейна страна при неизпълнението й. Предприемането на дадено процесуално действие с оглед защита на конкретни интереси към даден момент от процеса нито можело да бъде ограничавано, нито можело да бъде квалифицирано като недобросъвестно. Касаело са за лично имуществено право, упражняването на което било прерогатив единствено на неговия титуляр. Твърди се, че дори и визираната клауза на Раздел III, т. 4 от споразумението да била валидна, то тя не можела да бъде противопоставена на трето лице, а важала единствено във вътрешните отношения между солидарните длъжници. Третото лице не се суброгирало в правата на солидарния длъжник, а упражнявало такива на отделно собствено правно основание. Също така подобна уговорка оставала скрита за всяко трето лице и същото нямало как да съобразява поведението си, включително и процесуалното, с нейното съдържание.
Сочи се, че към настоящия момент с влязло в сила решение на В.апелативен съд били отхвърлени като неоснователни паричните претенции на въззивника за присъждане на неустойка по споразумението. Именно във връзка с тези претенции били наложени запоррте върху банковите сметки на К. К.. От това следвало, че въззивникът неправомерното е ограничил правото на разпореждане с парични средства на другия длъжник по кредита, възползвайки се от незабавното изпълнение, с което се ползват заповедите за изпълнение по чл. 417 от ГПК. Видно било, че единственото неизправно и недобросъвестно лице в случая бил Т. Колев, още повече, че същият сам се явявал задължено лице по кредита. С оглед на последвалите му действия по придобИ.е на процесния имот на публична продан можело да се зададе въпроса дали той умишлено не е целял осуетяване погасяването на дълга с цел изнасянето и продажбата на жилището по принудите.лен ред. Оспорва се като преклудирано и неоснователно твърдението за приложение на кратката тригодишна давност по отношение на част от исковите претенции. Моли съда да потвърди обжалваното решение на К. районен съд. Претендират се разноски. В съдебно заседание, представлявана от своя процесуален представител, въззиваемата представя писмена молба, с която поддържа становището си, изложено в отговора на въззивната жалба.
Въззиваемата К. Ж. К. - трето лице и ответник по обратния иск, е представила отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК съвместно с въззиваемата Д. И. Ж., в който се излагат идентични съображения. По отношение на обратния иск се сочи, че ако не бъде споделено основното възражение и съдът приеме, че клаузата на раздел III, т. 4 от споразумението въвежда реален ангажимент за страните, то и от самите релевирани в обратния иск твърдения било видно, че същата била обусловена и мотивирана от изпълнението на раздел III, т. 3 от същия договор. Установено било насрещно задължение за Т. К. да прехвърли на ответницата собствената си 1/2 идеална част от процесния апартамент. Едва тогава можело да има смисъл и основание въззиваемата К. К. да поеме цялата тежест на изтегления от двамата съпрузи кредит. Въззивникът не изпълнил своята част от уговорката, а напротив с надлежни документи, същият винаги се е считал за пълноправен собственик на 1/2 идеална част от имота, с който по-късно се е разпоредил в полза на неговата майка. От изложеното било видно, че въззивникът сам се явявал неизправна страна по споразумението, поради което не можел да претендира обезщетение от неизпълнение на кореспондиращото му насрещно задължение. Безспорно според въззиваемата била налице хипотезата на чл.90, ал.1 от ЗЗД. Отказът от изпълнение на т.4 бил правомерен, което предопределяло неоснователността на въззивната жалба и на това самостоятелно основание. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. В съдебно заседание, представлявана от своя процесуален представител, представя писмена молба, с която поддържа становището си, изложено в отговора на въззивната жалба.
Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията, изложени от жалбодателя, констатира:
Жалбата е допустима, подадена е в срок от лице, имащо правен интерес, а по съществото разгледана е неоснователна.
Решението на К. районен съд е валидно и допустимо, като не са налице основания за обезсилването му като недопустимо или обявяването му за нищожно.
Първоинстанционното производство е било образувано по предявен главен иск от Д. И. Ж. против Т. Д. Д., с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 4 745 лв., в последствие намалена на 4 562.35 лв., представляваща парична сума, с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищцата. В исковата молба се излагат съображения, че ищцата е заплащала дължими вноски по банков кредит, по който ответникът Т. Д. Д. и нейната дъщеря - К. Ж. К., в качеството си на съпрузи към онзи момент, са били съдлъжници. След влошаване на отношенията между съпрузите, по искане на ответника върху банковата сметка, обслужваща кредита, бил наложен запор. За да помогне на дъщеря си, която била титуляр на обслужващата кредита банкова сметка, ищцата заплащала дължимите вноски по кредита за периода от 18.10.2011 г. до 17.12.2012 г. общо в размер на 9 490.68 лв., от които претендира половината, дължима от ответника по договора за банков кредит.
Ответникът по главния иск Т. Д. Д., оспорва иска в представен отговор на основание чл.131 от ГПК като недопустим за разликата над 4 562.31 лв., а по същество изцяло като неоснователен. Недопустимостта на предявения иск за разликата над 4 562.31 лв. се обоснова с твърдението, че ищцата Д. Ж. е заплатила общо сумата в размер 9 124.62 лв., а разликата до 9 490.68 лв. били запратени от К. К., като половината от заплатената сума възлизала на 4 562.31 лв. По същество се излагат съображения, че на 23.07.2010 г. К. К. и Т. Д. сключили извънсъдебно споразумение, като в раздел III, т.3 и 4 от същото изрично било уговорено, че ответникът се задължавал да прехвърли своята 1/2 идеална част от жилището, послужило за обезпечение на банковия заем, а К. К. се задължавала да погасява задълженията спрямо банката. Твърди се също, че заплащайки дължимите вноски по кредита, ищцата изпълнила един свой нравствен дълг спрямо дъщеря си - К. К., предвид затрудненото й материално положение.
В хода на делото като трето лице помагач е била привлечена и К. Ж. К., против която ответникът Т. Д. К. е предявил обратен иск за заплащане на сумата в размер на 4 745.34 лв. В исковата молба се излагат съображения, че съгласно сключеното между К. К. и Т. Д. извънсъдебно споразумение, ответницата по обратния иск се е задължила да заплаща дължимите вноски по банковия кредит, в размяна на което ищецът по обратния иск да й прехвърли своята 1/2 идеална част от жилището. Ответницата по обрания иск оспорва същия като излага съображения, че споразумението между страните не е било влязло в сила, тъй като е било сключено под условие бракът между страните да бъде прекратен по взаимно съгласие, което не се е осъществило.
Не е спорно по делото, че Т. Д. Д. и К. Ж. К. са бивши съпрузи, като бракът им прекратен с решение № **** от 17.05.201* г. по гр.д. № 11290/2011 г. по описа на РС В., влязло в сила на 14.0*.201* г. Не е спорно също така, че по време на брака им Т. Д. Д. и К. Ж. К. са сключили договор за кредит "Жилище" № ****/10.12.20** г. с ТБ "А. Б." - гр.С. в размер на 50 000 лв. за закупуване и ремонт на апартамент № *, находящ се в Г., Ж.Ч.", бл.**, вх."Г", .1, като кредитът се ползува по разплащателна сметка в евро на кредитополучателите с титуляр К. Ж. К..
Установява се от представеното като доказателство по делото - запорно съобщение изх. № 00439/09.03.2011 г., че по молба на Т. Д. К., въз основа на издаден изпълнителен лист с дата 08.03.20** г. по ч.гр.д. № ****/20** г. на РС - В., е образувано изпълнително дело № 34/20** г. по описа на ЧСИ № *** С. Я., по силата на което е бил наложен запор на сметките (левови и валутни), открити в "А. б." и на всички клонове на банката, на суми, депозирани за доверително управление, както и ценности в банкови трезори на длъжника К. Ж. К..
От представената като доказателство по делото справка за плащания по кредит - договор № 277**/10.12.20** г. за период от 10.12.20* г. до 31.12.20* г., се установява, че за времето от 23.03.20** г. до 17.12.20** г. дължимите вноски по кредита са били заплащани от Д. И. Ж..
От писменото заключение на вещото лице Г. Д. Д. по назначената съдебно-счетоводна експертиза, както и от разпита на същата пред първоинстанционния съд, които и настоящата инстанция приема, се установява, че по договор за кредит "Ж." № 277**/10.12.20** г., за периода от 18.10.20** г. до 17.12.20** г. са извършени плащания в общ размер на 4 852.55 евро с левова равностойност 9 490.75 лв., от които: от К. Ж. К. са извършени плащания в размер на 187.16 евро с левова равностойност 366.06 лв.; от Д. И. Ж. ска извършени плащания в размер на 4 665.39 евро с левова равностойност 9 124.69 лв., при фиксиран курс за 1 евро - 1.95**3 лв. Една втора от платената сума от Д. И. Ж. се равнява на 4 562.35 лв.
По делото е представено като доказателство извънсъдебно споразумение с дата 23.07.20** г,. сключено между К. Ж. К. и Т. Д. К., с което същите уреждат брачните и имуществените правоотношения помежду си. В т.3 и 4 от раздел III "Уреждане на имуществени отношения между съпрузите", е уговорено, че Т. Д. К. се задължава да прехвърли на К. Ж. К. 1/2 идеална част от апартамент № 12, находящ се в Г., Ж.Ч.", бл.**, вх."Г", .1, както и 1/2 идеална част от други имущества, в замяна на което К. Ж. К. се задължава да погасява задълженията спрямо ТБ "А. Б." по кредит "Жилище" в размер на 50 000 евро по договор от 10.12.20* г. В т.9 от раздел IV "Други" страните са уговорили, че всички клаузи от раздел III влизат в сила от влизане на решението за развод по взаимно съгласие.
Видно от протоколно определение, постановено в съдебно заседание на 23.11.20** г. по гр.д № 7513 по описа за 2010 г. на РС - В., е прекратено производството по делото на основание чл.539, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.50 от СК, предвид липсата на взаимно съгласие на молителите за развод поради оттегляне на искането от съпругата.
При тези данни обосновано и правилно К. районен съд е уважил предявения главен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, като е приел, че ответникът Т. Д. Д. дължи заплащане на платените от Д. И. Ж. вноски по договора за кредит. Също така обосновано и правилно е прието, че предявеният обратен иск е неоснователен. В тази връзка настоящата инстанция изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд и препраща към тях на основание чл.272 от ГПК.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че обжалваното решение на първоинстанционния съд е недопустимо, тъй като К. Ж. К. не е била конституирана като необходим задължителен другар. В тази връзка следва се посочи, че съпрузите са необходими, но не и задължителни другари по предявени от или срещу тях искове, както по отношение на облигационни правоотношения, така и по отношение на правата на собственост върху вещи или имоти, в който смисъл е и тълкувателно решение № 3/2016 от 29.06.2017 г. по тълк.дело № 3 по описа за 2016 г. на ОСГК на ВКС.
Не могат да бъдат споделени и останалите доводи във въззивната жалба по съществото на спора. На основният довод, релевиран от въвзивника, относно действието на сключеното от страните извънсъдебно споразумение, е даден изчерпателен отговор в мотивите на първоинстанционното решение, поради което е излишно на бъдат преповтаряни. Твърденията за изключителна вина на К. К. за невлизане в сила на споразумението поради неподдържане на иска за развод по взаимно съгласие и доводът в тази връзка, че споразумението е породило правните си последици, също не могат да бъдат споделени. Волята на страните при подписването на извънсъдебното споразумение е била пределно ясна, като влизането в сила на т.3 и 4 от раздел III "Уреждане на имуществени отношения между съпрузите", е обусловено от условие, което не е настъпило. С други думи, страните са обвързали правните последици на споразумението с подобряването на отношенията помежду им, което очевидно не е било постигнато, видно от водените между страните други искови производства по повод процесния имот и други общи имущества.
Що се отнася до изложения довод за изтекла кратка тригодишна давност по отношение на платените от ищцата редовни лихви, лихви за забава и неустойки върху просрочени суми, то същият е неоснователен. В случая се касае за претенция, основана на неоснователно обогатяване, а не на претенция за заплащане на лихви и неустойки, поради което давността е обща петгодишна. Освен това, този довод е и преклудиран, тъй като е заявен за пръв път пред въззивната инстанция. В отговора си основание чл.131 от ГПК ответникът е направил общо възражение за изтекла давност, но в това възражение не е обосновано наличието на изтекла кратка тригодишна давност.
Ето защо обжалваното решение на К. районен съд е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. При този изход на делото в полза на въззиваемите следва да бъдат присъдени разноски за тази инстанция в размер на по 840 лв. за платеното А. възнаграждение.
Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд
Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 97/16.10.2017 г., постановено от К.районен съд по гр.д. № 323 по описа за 2017 г. на същия съд.
ОСЪЖДА Т. Д. Д., с постоянен адрес гр.К., Ж.В. бл.**, вх."А", .1, А., с ЕГН *, да заплати на Д. И. Ж. от Г., ж.к. "Т., Б. вх."Е", .4, А., с ЕГН *, сумата в размер на 840 лв., представляваща А. възнаграждение за въззивна инстанция.
ОСЪЖДА Т. Д. Д., с постоянен адрес гр.К., Ж.В. бл.**, вх."А", .1, А., с ЕГН *, да заплати на К. Ж. К. от Г., ж.к. "Т., Б. вх."Е", .4, А., с ЕГН *, сумата в размер на 840 лв., представляваща А. възнаграждение за въззивна инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.


Председател:

Членове:1. 2.

File Attachment Icon
307A38086D96F618C225825100382C62.rtf