Решение № 216

към дело: 20125100500238
Дата: 10/03/2012 г.
Съдия:Пламен Александров Александров
Съдържание
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 52 от 03.05.2012 г., постановено по гр. д. № 666/2011 г., Момчилградският районен съд е признал за недоказано оспорването истинността на запис на заповед от 03.06.2010 г., с издател Р. Х. Д. относно съдържанието му. С решението е признато за установено по отношение на Р. Х. Д. от с. Б., общ. К., че съществува вземането на А. А. М. от с. Б., общ. К., за сумата от 3 000 лева по запис на заповед, издаден от Р. Х. Д. на 03.06.2010 г., с падеж за плащане 10.05.2011 г., ведно със законната лихва от 27.09.2011 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски по делото 60 лева платена държавна такса и 160 лева адвокатско възнаграждение, за което е издадена заповед № 267/27.09.2011 г. за изпълнение а парично задължение по чл.417 от ГПК по ч. гр. д. № 432/2011 г. по описа на РС – Момчилград. С решението Р. Х. Д. е осъден да заплати на А. А. М. направените по делото разноски в размер на 210 лева.
Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът Р. Х. Д., представляван от процесуалния си представител, който го обжалва като неправилно – постановено в нарушение на процесуалния закон и необосновано. В жалбата се излагат съображения, че записът на заповед от 03.06.2010 г. бил издаден като обезпечение на плащане по договор за покупко-продажба на движими вещи от 25.07.2004 г., сключен в гр.Златоград. Сочи се, че при това положение ищецът следвало да докаже съществуването и изискуемостта на вземането от 45 000 лева по цитирания договор за продажба на движими вещи. Твърди, че ищецът не доказал съдържанието и предмета на договора. Прави възражение за изтекла давност, като твърди, че общата погасителна давност за вземането от 45 000 лева била изтекла на 26.07.2009 г., като по делото нямало доказателства ищецът да е предприемал действия, прекъсващи давността. Не било доказано съществуването на обезпечено вземане от 45 000 лева, част от което била процесната сума от 3 000 лева, като искът не бил подсъден на районния съд предвид неговата цена. Касаело се за обезпечено вземане от 45 000 лева по договор за покупко – продажба на движими вещи и тази сделка била каузална, а вземането не било ликвидно и изискуемо. Нарушен бил процесуалния закон – чл.104, ал.1, т.4 от ГПК, тъй като районният съд се произнесъл по иск за сумата от 45 000 лева. Моли съда да отмени обжалваното решение на Момчилградския районен съд и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск като недопустим, неоснователен и недоказан, като му присъди разноски за двете инстанции. В съдебно заседание въззивникът Р. Х. Д., представляван от процесуалния си представител, поддържа жалбата си по изложените в същата съображения.
Въззиваемият А. А. М., представляван от процесуалния си представител, оспорва жалбата в писмен отговор и в съдебно заседание. Излага съображения за редовност на записа на заповед, както и относно липсата на задължение за установяване на каузалното правоотношение между страните. Твърди, че ответникът не доказал съществуването на договор за покупко – продажба, който да е обезпечен със записа на заповед. Моли да се потвърди решението на първоинстанционния съд.
Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, констатира следното:
Атакуваното решение е валидно и допустимо, като не са налице основания за обявяването му за нищожно или обезсилването му като недопустимо.
Пред първата инстанция е бил предявен иск от А. А. М. срещу Р. Х. Д., с правно основание чл.422 от ГПК, за установяване съществуването на вземане в полза на А. А. М. срещу Р. Х. Д. в размер на 3 000 лева по запис на заповед, издаден от Р. Х. Д. на 03.06.2010 г., с падеж за плащане 10.05.2011 г., ведно със законната лихва, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК с № 267/27.09.2011 г. по ч.гр.д.№ 432/2011 г. по описа на Районен съд – Момчилград.
От приложеното като доказателство ч.гр.д.№ 432/2011 г. по описа на Момчилградския районен съд се установява, че въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК от А. А. М. е издадена заповед № 267/27.09.2011 за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК срещу Р. Х. Д. за сумата в размер на 3 000 лева, по запис на заповед, издаден от Р. Х. Д. на 03.06.2010 г., с падеж за плащане 10.05.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 27.09.2011 г. до окончателното изплащане на вземането, както и за направените по делото разноски.
От цитираното ч.гр.д.№ 432/2011 г. по описа на Момчилградския районен съд се установява също така, че в срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът Р. Х. Д. е подал възражение срещу заповедта за изпълнение. Със съобщение до А. А. М., получено на 08.11.2011 г., районният съд е указал на последния, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок. Видно от подадената искова молба, в срока по чл.415, ал.1 от ГПК, А. А. М. е предявил иск по чл.422 от ГПК за съществуване на вземането в размер на 3 000 лева по заповед № 267/27.09.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 432/2011 г. по описа на Районен съд – Момчилград.
От гореизложеното се установява, че са налице процесуалните предпоставки за предявяване на иск с правно основание чл.422 от ГПК за съществуване на претендирано вземане, а именно – издадена заповед за изпълнение, подадено в срок възражение срещу заповедта за изпълнение и предявен в срока по чл.415, ал.1 от ГПК иск за съществуване на вземането, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение.
По отношение на така предявения иск, в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, ищецът дава обяснения, на основание чл.176 от ГПК, като посочва, че сумата в размер на 3 000 лева представлява част от вземане по договор за покупко – продажба на движим вещи. В тази връзка, ответникът Р. Х. Д., в отговора си на основание чл.131 от ГПК, посочва, че сумата от 3 000 лева, произтича от договор за заем, сключен между страните. Във въззивната жалба ответникът посочва друго основание за издаването на записа на заповед, а именно като обезпечение на плащане по договор за покупко – продажба на движими вещи от 25.07.2004 г. на стойност 45 000 лева.
Искът по чл.422, ал.1 от ГПК има за цел установяване на съществуването на вземане, което е било предмет на заповедното производство по издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на запис на заповед и ответникът е направил възражение, че сумата по записа на заповед произтича от каузално правоотношение между страните, то тогава ищецът следва да докаже съществуването на каузалната сделка. В случая ищецът, на основание чл.176, ал.1 от ГПК, е заявил, че сумата по записа на заповед представлява част от задължение за заплащане на цена по договор за покупко – продажба на движими вещи общо в размер на 45 000 лева. Това твърдение се признава от ответника във въззивната жалба, който също посочва, че записът на заповед е издаден като обезпечение на плащане по договор за покупко-продажба на движими вещи от 25.07.2004 г. с обща цена от 45 000 лева. Или, казано с други думи, в случая ищецът е установил наличието на каузалното правоотношение, от което произтича вземането на записа на заповед, като не са налице доказателства, че това вземане е погасено, поради което искът е основателен и правилно е бил уважен от първоинстанционния съд, макар и с различни от изложените съображения.
Що се касае до възражението за изтекла давност, релевирано във въззивната жалба, то същото е неоснователно. От признанията на страните се установява, че договорът за покупко – продажба на движими вещи е бил сключен през 2004 г., но записът на заповед е издаден от ответника на 03.06.2010 г., поради което следва да се приеме, че към тази дата задължението не е било погасено по давност. В противен случай ответникът не би поел задължение да заплати сумата от 3000 лева на падежа- 10.05.2011 г. В този случай е налице и признание от страна на въззиваемия, поради което възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно.
Неоснователен е и изложеният довод за нарушение на правилата за родова подсъдност при разглеждане на делото от първоинстанционния съд – чл.104, ал.1, т.4 от ГПК. Цената на иска по чл.422, ал.1 от ГПК е 3 000 лева, независимо от обстоятелството, че същата представлява част от сума, дължима по договор за покупко – продажба, която надвишава 25 000 лева. Съдът е сезиран с произнасяне само до размера на 3 000 лева и не повече, поради което силата на пресъдено нещо се простира само до предявения размер от 3 000 лева, но не и по отношение на останалата част от вземането, което не е предмет на делото. Ето защо, родово компетентен да се произнесе по предявения иск е районният съд.
Поради изложеното, решението на първоинстанционния съд, с което предявения иск, с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, е уважен, е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. При този изход на делото разноски на въззиваемия не следва да се присъждат, тъй като такива не са направени.
Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд
Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 52 от 03.05.2012 г., постановено по гр.д.№ 666/ 2011 г. по описа на Момчилградския районен съд.
Решението не подлежи на касационно обжалване.




Председател : Членове : 1. 2.

File Attachment Icon
95675D50E590D07DC2257A8C0044213C.rtf