Решение № 30

към дело: 20195100500280
Дата: 02/10/2020 г.
Съдия:Васка Динкова Халачева
Съдържание
и за да се произнесе взе предвид следното:
С решение № 1*/24.10.2019г., постановено по гр.д. №8*/2019г., А. районен съд е признал за установено по отношение на „Н. *" Е., гр. А., представлявано от управителя С. А. К., че С. Р. Т. от гр. А. му дължи сумата в размер на 10 276.58 лева, представляваща общата стойност на липси на стоково- материални ценности, поверени й за продажба, в качеството й на назначена на работа в „Н. *" Е., с трудов договор, като материално отговорно лице-„Продавач-консултант" в магазин в село Е., община А., област К. и неотчетени от нея пари в размер на 10 276.58 лева, в касата на „Н. *"Е., ведно със законната лихва върху главницата от 10 276.58 лева, считано от 03.*.2019 година- датата на завеждането на заявлението за издаването на Заповед № 100/03.*.2019 г за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №6*/2019 г. по описа на Районен съд- А., до окончателното изплащане на сумата. Първоинстанционният А. районен съд е постановил и диспозитив, с който е и осъдил ответницата С. Р. Т. да заплати на ищеца „Н. *" Е., сумата в размер на 10 276.58 лева, представляваща общата стойност на липси на стоково- материални ценности, поверени й за продажба, в качеството й на назначена на работа в „Н. *" Е., с трудов договор, като материално отговорно лице- „Продавач-консултант" в магазин в село Е., община А., област К. и неотчетени от нея пари в размер на 10 276.58 лева, в касата на „Н. *"Е., ведно със законната лихва върху главницата от 10 276.58 лева, считано от 03.*.2019 година- датата на завеждане на заявлението за издаването на Заповед № 1*/03.*.2019 г за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 6*/2019 г. по описа на Районен съд- А., до окончателното изплащане на сумата. Съдът е осъдил ответницата Т. и да заплати на ищцовото дружество и сумата в размер на 2 434.08 лв., съставляваща разноски по делото, от която сума - 205.54 лв. внесена ДТ за първоинстанционното производство, 850 лв. процесуално представителство в първоинстанционното производство, 208.54 лв. внесена ДТ за образуване на ч.гр.д. № 64/2019 г. по описа на РС- А., 1 020 лв. за процесуално представителство по ч.гр.д. № 64/2019 г. по описа на PC- А.,150 лв. за извършена в първоинстанционното производство ССчЕ.
Въззивното производство е образувано по депозирана чрез процесуален представител, от недоволния от решението ответник С. Р. Т., жалба. С нея първоинстанционното решение се обжалва и като недопустимо, и като неправилно- постановено при съществени нарушения на материалния закон и на процесуалните правила, и като необосновано. Твърди се, че първоинстанционното решение е постановено в противоречие с разпоредбата на чл. 211 от Кодекса на труда, съгласно която пълна имуществена отговорност за липси на МОЛ се реализира само в общия исков процес, но не и в заповедно производство. Поради което, производството по чл. 410 от ГПК, което се развивало преди исковото производство по чл. 422, във връзка с чл. 415 от ГПК, решението по което е предмет на въззивно обжалване, се явявало недопустимо. Това пък обуславяло недопустимостта и на последващото исково производство, доколкото същото се развивало като част и в рамките на общото производство, започнало с издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. В жалбата се излагат съображения и досежно това, че решаващият съд изградил убеждението си само въз основа на доказателствата, представени от ищцовата страна, но не и въз основа на тези представени от ответната страна. Въззивницата моли съда, като съобрази изложеното от нея, да обезсили изцяло обжалваното първоинстанционно решение. При условията на евентуалност моли, ако същото бъде прието за допустимо, съда да го отмени изцяло като неправилно и да реши делото по същество, като отхвърли изцяло предявения иск като неоснователен и недоказан, или да го върне за разглеждане от друг съдебен състав, ако реши, че при постановяването му са допуснати груби процесуални нарушения. С жалбата се претендира и присъждане на направените по делото разноски.
В дадения надлежен по чл. 263, ал. 1 от ГПК срок, е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по същата „Н. *” Е., гр. А., в който се излагат обстойни съображения за нейната неоснователност. Претендират се разноски за въззивната инстанция.
В съдебно заседание, въззивницата, чрез процесуалния си представител, поддържа въззивната си жалба по изложените в нея съображения. Поддържа и претенцията си за присъждане на разноски по производството, като прилага и списък по чл.80 от ГПК.
В съдебно заседание, въззиваемият „Н. *” Е., гр. А., чрез процесуалния си представител я оспорва като неоснователна по съображенията, изложени в депозирания по делото отговор, който поддържа. Поддържа и претенцията си за присъждане на разноски за въззивната инстанция, като прилага и списък по чл.80 от ГПК.
Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:
Жалбата, като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.
Пред компетентния първоинстанционен съд е предявен установителен иск с правно основание чл.422, във вр. с чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, с който ищецът „Н. *” Е., гр. А., цели да бъде признато за установено, че съществува вземането му от ответницата С. Р. Т. в размер на 10 276.58 лв., представляващо общата стойност на липси на стоково- материални ценности, поверени й за продажба от собственика- ищец, в качеството й на назначена с трудов договор, като материално отговорно лице- „продавач-консултант" в магазин в село Е., община А., област К. и неотчетени от нея в касата на ищеца, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 03.*.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена Заповед № 100/03.*.2019 г за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по образуваното ч.гр.д. №6*/2019 г. по описа на Районен съд- А..
Така издадената по ч.гр.д. № 64/2019 г. на АРС, заповед е наименована Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.410 от ГПК, и същата съставлява недопустимо смесване и като наименование, и като съдържание, на утвърдените по Приложение №2 към чл.4 и Приложение №5 към чл.6 от Наредба № 6 за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство, Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК. Същата е издадена и въз основа на документ - Акт от 29.03.2019 г. за резултати от проверка на стоково-материални ценности, извършена в обект, собственост на ищцовото дружество- Хранителен магазин в с.Е., с МОЛ - длъжника С. Р.Т..
За да постанови съдебния си акт в състезателното спорно производство по предявения по реда на чл.422, във вр. с чл.415, ал.1, т.1 от ГПК установителен иск, първоинстанционният съд при обсъждане на приетите по делото доказателства, вкл. и писмените такива - Трудов договор №0*/23.05.2014г., сключен между ищцовото дружество и ответницата, длъжностна характеристика за длъжността - МОЛ - „продавач-консултант” в магазин с.Е., код по НКПД:52232001 и Акт от 29.03.2019 г. за резултати от проверка на стоково-материални ценности, издаден от работодателя- ищец за извършена проверка в обект Хранителен магазин в с.Е., е достигнал до извод, че е доказана в производството и по основание, и по размер претендираната пълна щета, под формата на липси в размер на 10 276.58 лв., установени на 29.03.2019 г. при извършена ревизия на търговския обект –Хранителен магазин в с.Е..
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на атакуваното пред него решение, по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираното в жалбата. В този смисъл настоящият въззивен състав намери обжалваното първоинстанционно решение за валидно. При извършване на проверката си относно неговата допустимост обаче, съдът съобрази следното: Не е спорно между страните, че с образуваното производство се цели ангажирането на пълната имуществена отговорност на ищцата в качеството й на материалноотговорно лице за липсите, констатирани при извършена ревизия на стоково- материалните ценности в магазина, в който тя по силата на трудов договор е продавач- консултант. Не е спорно в производството и, че цитираният Акт от 29.03.2019 г. не е издаден по реда на глава ІІІ на ЗДФИ, поради което по своя характер определено не съставлява Акт за начет.
В смисъла на така установеното, въззивният съд изгради правните си изводи: Пълната имуществена отговорност на работника или служителя, в това число и тази за липси на стоково - материални ценности по смисъла на чл.207, ал.1, т.2 от Кодекса на труда, се осъществява, съгласно разпоредбата на чл.211 от КТ по съдебен ред и по-точно по общия исков ред. В този смисъл, предприетото реализиране на такава отговорност по реда на чл.410 от ГПК чрез издаване заповед за изпълнение, се явява недопустимо. И това е така, защото законодателят при преценка за необходимост, е приел принципния подход изрично да предвижда случаите на приложимост на заповедните производства по чл.410 и чл.417 от ГПК, извън изричните им хипотези. Например, в разпоредбата на чл.210, ал.5 от КТ, законодателят изрично е предвидил възможност да бъде реализирана ограничената имуществена отговорност по реда на чл.410 от ГПК и при това само в хипотезата, когато поради прекратяване на трудовото правоотношение или по други причини, събирането на сумата не може да стане чрез удръжки от трудовото възнаграждение въз основа на заповедта на работодателя. В изпълнение на този си принципен подход, изчерпателно законодателят е предвидил и възможността, когато липсите са установени в акт за начет, отговорността да може да бъде осъществена по реда на чл.418, във вр. с чл.417, т.9 от ГПК /ДВ бр.102/2017 г./, въз основа именно на така издадения акт за начет. Както беше посочено, в казуса претендираните липси определено не са установени с влязъл в сила акт за начет, издаден в рамките на проведено начетно производство, което по своя характер е и строго формално. Така приетият от законодателя принцип на изрично предвиждане на възможност за реализиране на определени вземания, било чрез издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, било чрез заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, е реализиран и чрез предприети конкретни изменение в редица специални закони, вкл. и посоченото изменение на ал.5 на чл.210 от КТ, с ПЗР на ГПК /ДВ бр. 59/2007 г./.
С оглед изложеното до тук, следва да се приеме, че при наличието на действащата норма на чл. 211 от КТ и при отсъствие на изрично законно предвиждане, реализирането на пълната имуществена отговорност не попада в общата хипотеза на чл.410, ал.1, т.1 от ГПК. Довод в тази насока е и обстоятелството, че производството по чл.410 от ГПК има за предмет единствено установяването на това, дали заявеното вземане е спорно или не, и в отклонение от общото исково производство няма за предмет установяване на предпоставките за реализиране отговорността за липси, поради което не може да се приеме, че чрез него пълната имуществена отговорност би могла да се осъществява.
Казано в заключение, следва да се приеме, че производството по чл.410 от ГПК, което се е развило пред заповедния съд и е било предпоставка за развитие на исковото производство по чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, предвид характера на заявеното вземане, се явява недопустимо. Казаното до тук обуславя недопустимостта и на развилото се последващо установително исково производство, доколкото същото се е развило като част и в рамките на общото производство започнало с издаване заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК. Макар разбира се, да съществува правна възможност образувано заповедно производство, да се развие в исково такова по чл.422 от ГПК, пак не може да се приеме, че последното съответства на изискването на чл.211 от КТ. И това е така, защото това би означавало, че въпросът за начина и предпоставките на осъществяване на пълната имуществена отговорност би се поставил в зависимост от конкретното развитие на едно отделно производство започнало, като заповедно по чл.410 от ГПК, което е принципно недопустимо. Още повече, че разпределението на доказателствената тежест в тези две производства – общото исково и установителното исково производство по чл.422 от ГПК, съставляващо евентуално продължение на заповедно производство по чл.410 от ГПК, се разпределя по различен начин, което по своя характер е предпоставка за формиране и на различни правни изводи.
В настоящия казус, заповедното производство, продължение на което се явява първоинстанционното исково производство по чл.422 от ГПК, постановеното по което решение е предмет на въззивната проверка, може да се счита за недопустимо и на самостоятелно основание, различно от вече изложеното, като приключило с недопустим акт, а именно Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.410 от ГПК, която съставлява недопустима компилация и по наименование, и по съдържание на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по Приложение №2 към чл.4 и на Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по Приложение № 5 към чл.6 от Наредба № 6 за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство. За изчерпателност и независимо от изложеното до тук, на самостоятелно основание е недопустимо обжалваното първоинстанционно решение и в частта му, с която по така предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК, решаващият съд се е произнесъл и с недопустим осъдителен диспозитив.
По изложените съображения, настоящата инстанция счита, че производството по делото се явява недопустимо изцяло, което обуславя недопустимост и на постановеното по него решение, предмет на настоящия въззивен контрол, изцяло. Последното определено води до обезсилване на постановеното решение по смисъла на чл.270, ал.3, предл.3 от ГПК и до прекратяване на производството по първоинстанционното дело. В аспекта на изложеното до тук е и наложилата се съдебна практика, обективирана и в постановеното по реда на чл.290 от ГПК, Решение № 379/23.05.2013 г., постановено по гр.д.№ 31482012 г. на ІІІ ГО, ГК на ВКС, и в Решение № 3278/23.05.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 8457/2017 г. по описа на САС и в др.
При този изход на делото, въззивният съд, като съобрази приетото в т.13 от ТР № 4/18.06.2014 г., постановено по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че при прекратяване на производството по делото по иск по чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, издадената в производството заповед за изпълнение се обезсилва от компетентния в исковото производство съд, постановил прекратяването, намери, че следва да обезсили и издадената в заповедното производство по ч.гр.д. №6*/2019 г. по описа на А.я районен съд, Заповед № 1*/03.*.2019 г за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.410 от ГПК.
С оглед този резултат и при направено изрично искане от въззивницата, й се следва присъждане на разноски за всички съдебни инстанции, в доказания размер от 2 659.54 лв.
Водим от изложеното, въззивният съд
Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА изцяло решение № 105/24.10.2019 г., постановено по гр. д. № 8*/2019 г. по описа на А.я районен съд, с което е признато за установено по отношение на „Н. *" Е., гр. А., съществуването на паричното му вземане от С. Р. Т. от гр. А., и същата е осъдена да му заплати сумата в размер на 10 276.58 лева, представляваща общата стойност на липси на стоково- материални ценности, поверени й за продажба от собственика- „Н. *" Е., в качеството й на назначена на работа в „Н. *" Е., с трудов договор, като материално отговорно лице-„Продавач-консултант" в магазин в село Е., община А., област К. и неотчетени от нея пари в размер на 10 276.58 лева, в касата на „Н. *" Е., ведно със законната лихва върху главницата от 10 276.58 лева, считано от 03.*.2019 година- датата на завеждането на заявлението за издаването на Заповед № 1*/03.*.2019 г за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №6*/2019 г. по описа на Районен съд- А., до окончателното изплащане на сумата, и същата е осъдена да заплати на „Н. *"Е., Г., сумата в размер на 2 434.08 лв.,съставляваща разноски в заповедното и първоинстанционното исково производство, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
ОБЕЗСИЛВА Заповед № 1*/03.*.2019 г за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. №6*/2019 г. по описа на А.я районен съд.
ОСЪЖДА „Н. *" Е., с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. А., У. №*, да заплати на С. Р. Т., с ЕГН *, от гр. А., У. б.” № *. бл. „Т.” № *, А.*, сумата в размер на 2 659.54 лв., съставляваща направени в производството разноски.
Решението може да се обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на предпоставките на чл. 280 от ГПК.

Председател: Членове: 1. 2.

File Attachment Icon
AF478D014C630143C225850A00488219.rtf